Фитдайзен, Йорг-Петер. Дания. От наченките до наши дни. София, Рива, 2007, 320 с. ISBN 978-954-320-124-2

Идеята за тази поредица на издателство Рива е доста добра, но реализацията често е на принципа „по-добре от нищо“.

1. За мен книгата беше интересна, защото не познавам темата. Винаги съм си представял Дания по-близо до холандския модел, но изглежда нещата са по-близки до юнкерска Прусия или фантасмагориите на Ленин за преход от феодализъм към социализъм – крепостничеството се запазва до втората половина на 19 век, редуване на умерено консервативни с ултраконсервативни правителства, после директен скок в социалистически експерименти.

2. Преводът (Светлана Малковска-Старирадева, Владимир Старирадев) е общо взето нескопосен. Десетки несъгласувани изречения, в няколко случая изобщо не успях да разбера смисъла им, тук-там неудачни буквални преводи на наложени имена и термини. Но и по-зле може.

3. Идеята да се преведе история на Дания, писана от немски автор, не е много удачна. С една подобна история на Финландия някак си го преглътнах, но в случая двете страни се държат гуша за гуша от двеста години. Ако някой смята да прочете една книга за българската история в живота си, определено не бих му препоръчал сръбски автор…

4. Авторът е доста левичарски ориентиран и силно тенденциозен. Частта за съвременната история прилича на поучителен памфлет, който да послужи като аргумент в някакви германски политически спорове. Освен че е дразнещо само по себе си, това звучи съвсем неуместно за човек като мен, който не познава детайлите на германската политика.

 

 

За няколкото години, през които чопля по Уикипедия, поне 15-20 пъти ми се е случвало, докато приготвя някоя статия (това ми отнема няколко дни), някой друг вече да я е създал. След което в общия случай изхвърлям моята версия, тъй като с нищо не е по-добра от наличната. Този път обаче нещата надхвърлиха очакванията ми. :)

Преди 3-4 седмици попаднах в една книжка на кратка бележка за Тодор Ангелов. Поразрових се из Интернет и скалъпих криво-ляво някаква статия, макар че някои моменти не са достатъчно изяснени. Човекът изглежда е комунист (макар че не видях някъде да се цитира директно БКП), осъден на смърт след атентата в Света Неделя, успял да избяга, няколко екстрадиции из Европа, Испанската война. Накрая нещата се завъртат, германците го убиват в Белгия и след войната е обявен за местен герой на Съпротивата.

Та, скалъпил съм някакъв текст, доволен от себе си (из Интернет няма нищо солидно, събрано на едно място), когато преди седмица разбирам, че Свобода Бъчварова (дъщеря му, всъщност) току-що е издала три тома по въпроса…

Най-вероятно ще взема да ги прочета, но ще смогна догодина сигурно.

 

 

{{ic3|cleric-knight-workman.jpg|http://commons.wikimedia.org/wiki/Image:Cleric-Knight-Workman.jpg|неизв.|http://commons.wikimedia.org/wiki/Image:Cleric-Knight-Workman.jpg|pd|200}}

Преглеждайки натрупаните през уикенда наноси в блоговете, които гледам да следя, попаднах на един коментар на Longanlon, който ме развесели и ме поизвади от кисело-циничното настроение, предизвикано от актуалната политика.

Става дума за рутинен спор за/против Библията, дискусията тече вяло, двете страни подхвърлят добре известни аргументи. Интересното е, че за да отхвърли едно клише (християнството, като фундамент на съвременната цивилизация), Longanlon прибягва до няколко други – античната демокрация, догматичното Средновековие, либералната Реформация, Ренесансът като период на разцвет.

А клишетата са си клишета – свръхопростени модели, които нямат особена практическа стойност. Гръцката демокрация е включвала по няколко процента от населението и днес би минавала за олигархия, за Рим няма нужда да се говори. Реформацията (и успоредната Контрареформация) довеждат до стриктното прилагане на религиозните ограничения на битово ниво, нещо, което не е било масово дотогава. Ренесансовото изкуство е финансирано с парите от най-долната точка в моралната дегенерация на Католическата църква.

За Средновековието не искам да говоря. Чудя се колко време трябва да мине (наскоро станаха 64 години от смъртта на Марк Блох), за да се превърне съвременната медиевистика в клише, използвано в подобни спорове. :)

Та, търкаляйки тези неща през главата си, рекох да напиша два реда за една книжка, която четох преди няколко седмици:

Дюби, Жорж. Трите съсловия и въображаемият свят на феодализма. Средновековните общества. София, Кама, 2007, 376 с. ISBN 978-954-989-097-6

Въпреки че мисълта на автора тече твърде лъкатушно за моя вкус (хехе, затова не чета блога си), а и на места има смешни марксистки пасажи, книгата си струваше прочитането. Не толкова заради конкретното съдържание, а заради демонстрацията на това, за което става дума по-горе – погледнати в по-едър мащаб, обобщените схеми често се разпадат.

Основната теза на автора е, че разделянето на обществото на три съсловия (аристокрация, духовенство, селяни) никога не е съществувало на практика, а е идеологическа схема, която се налага на теоретично ниво и то едва в последните десетилетия на Средновековието. Ограничавайки се до Северна Франция, той разглежда появата, изчезването, възраждането в нов контекст и постепенното налагане на тази идея, от която по-късно се появяват съсловните Генерални щати.

Реална или не, трисъсловната схема явно е устойчиво клише, достатъчно издържливо на идеологическо третиране. Още имам спомен от читанките ми, в които имаше прабългарски боили с кожени шапки, шамани (каквите вероятно изобщо не е имало) и дрипави (класово неосъзнати) селяци. :)

 

 

Както вече казвах веднъж, „последните седмици изчетох доста книги“. Всъщност изкарах десет дена без Интернет и без уебсървърчето на лаптопа ми, и без самия него. Та, освен че изчетох десетина книги, сега имам и доброто желание да понапиша нещо за тях. Дали ще стане не е ясно.

Първо тази:

Букарски, Алекс. Люде, на които не им се отваря парашутът. София, Словото, 2008, 208 с. ISBN 978-954-933-722-8

За статистиката – първата македонска книга, която чета. Имам предвид от РМ, изключвам Талев или Вапцаров. А като гледам новините, може би и Дехлави. :) Глобализация, викат, тази година за пръв път гледах македонски, румънски и чадски филм.

Преди да седна да пиша, реших да проверя какво вече е писано, за да не се повтарям (мързелът е водещ мотив при мен). Това го разбрах, това не го разбрах (но пък и аз песимизмът трудно го забелязвам, по-оптимистична книга от „Чужденецът“ не съм чел). Това горе-долу съвпада с моето мнение.

Преди издаването на книгата бях чел един-два текста на Букарски, така че имах представа какво да очаквам. Резултатът надмина очакванията ми – в смисъл, явно не съм бил уцелил най-добрите един-два текста.

Добри неща:

  1. Човекът звучи естествено. На пръв поглед това не е кой знае какво, но наблюденията ми върху български автори показват, че трудно се постига. Разбира се, в това отношение езиковата и културната бариера поставя чуждите автори в по-благоприятно положение, но в случая бариерата изглежда доста ниска.
  2. Затова пък не звучи назидателно. <Колики при спомена за последния ми опит да чета Стефан Цанев.>
  3. Сюжетите са правдоподобни. Няколко сцени се вместват 1:1 на Бигла (улицата, не планината) през 94-та. <Удивление при спомена за изсмуканата от пръстите история в "Черната кутия".>
  4. Мисля, че преводът се е получил доста добре. Въпреки или заради малко рискования подход.

Недобри неща:

  1. Следващия път е добре трето лице да мине през текста и да понамести запетайките, тук-там и определителния член. По скромния ми опит, почти изключено е да преведеш нещо и да успееш сам да си оправиш правописа. Технически проблем, явно – вече знаеш текста почти наизуст и всъщност не четеш, просто преминаваш механично през него.

Неясно какви неща:

  1. Книгата ми напомни „Улица към предградието“, един сборник на Александър Томов (честно казано, не видях нищо общо с Буковски или Селинджър). Това е добре, защото „Улица към предградието“ се е получил. Не е добре, защото няколкото други книги на Александър Томов, които съм чел, не струват.

Толкова засега. Ще гледам да прочета и следващата му книга.

 

 

Последните седмици изчетох доста книги, като намалих количеството на чакащите от 3,5 на 2 купа. (Куп е несистемна единица за количество книги, равняваща се на максималния брой произволно натрупани книги, които все още запазват конструктивна устойчивост. С други думи, към 40-50 cm).

По този повод рекох да си купя прословутата книжка на Алекс Букарски. Продава се в няколко непознати за мен онлайн книжарници. Криво-ляво се справих, но надали ще ги използвам скоро пак, поради липсващото (Словото) или счупено (Български книжици) търсене по ISBN. Това е сериозен проблем, ако списъкът ти за пазаруване изглежда като моя:

ISBN: 9542601468 — ISBN: 9789543400591 — ISBN: 9543090289 – ISBN: 9543090378 – ISBN: 9789543090655 ISBN: 9542604688 ISBN: 9543213933 ISBN: 9789544277581 ISBN: 9789543201242 ISBN: 9789545972904 ISBN: 9789549083385 ISBN: 9789545295485 ISBN: 9789545858482 ISBN: 9789543201327 ISBN: 9549536793 ISBN: 9789542801634 ISBN: 9789543201334 ISBN: 954529440X ISBN: 9789548976459 ISBN: 9789543213870 ISBN: 9547373420 Комуналният капитализъм ISBN: 9549887111 ISBN: 9789542801979 ISBN: 9547711229 Морска история на България ISBN: 9789543201358 ISBN: 9789546856562 ISBN: 9789543650279 ISBN: 9789543610327 ISBN: 9789543201495 ISBN: 9789549890921 ISBN: 9789545295867 ISBN: 9549521982 ISBN: 9789543214334 ISBN: 9789545295041 ISBN: 9545354453 ISBN: 9789545330797 Вещерът ISBN: 9789542801634 ISBN: 9789542801863 ISBN: 9789545295751 ISBN: 9789549337228 ISBN: 9789543201716 ISBN: 9544620818 ISBN: 9789544621278 ISBN: 9789545973147 ISBN: 9789545858918 Душа назаем

Но мисълта ми беше съвсем друга. За пръв път си купувам книга под свободен лиценз. Всъщност, за пръв път си купувам каквото и да е под свободен лиценз (ако не броим няколко дистрибуции, купени по служба).

Което пък ме подсети, че Уикимедия Германия са се договорили с Bertelsmann (!) да издадат на хартия енциклопедичен речник, базиран на статии от Уикипедия, съответно под GFDL. Технически данни има тук. Това ще е първото подобно издание, след няколко DVD-версии, също базирани на немската Уикипедия.

Още една позиция за списъка ми, макар че още няма ISBN…

 

 

Тези дни четох това:

Перес-Реверте, Артуро. Фламандският майстор. София, Еднорог, 2001, 382 с. ISBN 954-974-526-0

Заради фламандската връзка в заглавието и за да изпробвам автора. Чете се, но не съм впечатлен и не смятам да повтарям. Поредният профанизиран кавър на Умберто Еко – малко атмосфера от „Махалото на Фуко“ (по която не си падам много) + шахматни упражнения.

 

© 2024 Не съвсем неутрално Suffusion theme by Sayontan Sinha