Публикация на Радан Кънев ми напомня, че днес се пада не само рожден ден на племенника ми, но и кръгла годишнина от Деветосептемврийския преврат.
Някои от мислите му пък ми припомнят, че от половин година само се каня да пиша нещо за Комуналният капитализъм:
Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм. Том I. Размерност и едри щрихи. Капитализъм без капитал. Допирът с външния свят. София, Фондация „Българска наука и култура“, 2006.
Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм. Том II. Движението на парите. София, Фондация „Българска наука и култура“, 2006.
Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм. Том III. Ценности и интелектуална среда. Дългата перспектива. София, Фондация „Българска наука и култура“, 2006.
Даже няколко пъти се захващах, но темата надхвърля скромните ми възможности. Това, в което обаче съм убеден, е, че книгата е най-значителното събитие в българския културен живот поне от моето раждане насам. И най-сериозната българска историческа книга сред няколкото, които съм прочел. Някои неща на Тончо Жечев и Вера Мутафчиева се доближават, но тук става дума за друга класа.
Горните две твърдения се потвърждават косвено от факта, че вече няколко години след издаването си книгата не е изплувала на повърхността на общественото внимание. Имам усещането, че и много хора, интересуващи се от българска история, не са запознати с нея, донякъде поради привидно специализираната тема.
Та, ако се върна на началната точка, Радан Кънев се чуди дали превратът през 1944 година не предизвиква особена съпротива, защото публиката вече е свикнала с предишните преврати. А в контекста на Комуналният капитализъм превратът е тривиална случка (съблазнителна мисъл за невярващите в революции, като мен).
На по-дълбокото ниво на общественото и икономическото развитие Девети септември само задълбочава тенденции, съществували дълго преди това – национализирана банкова система, широка мрежа от квазидържавни кооперации, национални обекти, финансирани от държавата, периодични инфлационни вълни, унищожаващи зачатъците на спестяване, и т.н.
По стечение на обстоятелствата, по времето, когато четях тази книга, попаднах и на някои други факти, свързани с приемствеността на институциите. Така Държавния комитет за планиране всъщност е създаден през 1939 година. А любимото ми Министерство на културата – през 1941 година. Под откровеното име Дирекция на националната пропаганда.
Такива мисли ми се превъртяха през главата за петнайсет минути. Сега спирам, защото племенникът е с приоритет, естествено.