Петър Стойков е написал някакви свои общи размишления за мюсюлманската имиграция в Западна (засега) Европа. Не бих тръгнал да коментирам, защото всеки има право на мнение, ако по случайност не разполагах с пресни впечатления по същата тема, но в съвсем друг мащаб.
По стечение на обстоятелствата миналата сряда ходих с един сравнително нов колега, родом от Мароко, в един рибен ресторант в Боргерхаут (това е може би най-големият имигрантски квартал в Антверпен, местните го броят за нещо като марокански анклав). Погледнато от тази гледна точка, разсъжденията на Петър нямат много връзка с действителността.
Трудно може да се говори за „арабски коптори“ – повечето имигранти имат доходи под средните, но съм виждал и фламандски квартали, в които сградите и улиците са в по-лошо състояние. Не искам да сравнявам с френската провинция или, не дай боже, с Обеля. „Догматичен фанатизъм“ вероятно съществува, но отношението сред имигрантите към него е доста отрицателно.
„Компактни маси“ също може да се видят само от далече – тези квартали са пълен миш-маш в етническо отношение. Много фламандци няма, но значителна част от хората не са араби (то и те са вътрешно надробени), а турци, сърби, поляци, украинци и каквото се сетиш. За приемането на езика – живял съм известно време там и имам чувството, че единствените неговорещи фламандски в Антверпен бяхме аз и някои валонци. Приемането на културата е по-трудно – колегата ми не пие бира. :)
Групички лумпенизирани отрепки съм срещал май два пъти в Белгия, и двата без връзка с имигранти – единият път беше някакво наркоманско сборище, а другият – просто пияни скинари. Боргерхаут между 10 и 1 през нощта изглежда в пъти по-спокоен и безопасен от София. Това, че повечето мюсюлмани не пият (а и не продават пиене), сигурно помага. Полицията също не изглежда да е толкова боязлива – докато ядохме във въпросния арабски ресторант някакви полицаи си поръчваха храна за из път.
Та, исках да кажа, едно време в някакъв учебник по френски имаше урок, озаглавен „Comment g?n?raliser“. Запомнил съм го, защото обратната операция, „как да не обобщаваме“, определено е и по-трудна, и по-полезна.
