Не съвсем неутрално

В последните седмици четох доста коментари за липсата на ясна позиция на външното ни министерство за независимостта на Косово или приемането на Македония в НАТО. Аз пък смятам, че самото очакване за такава позиция силно надценява възможностите на тази организация.

Мнението ми се дължи на наблюдения на техните действия около авторските права върху съдържанието на собствения им сайт, които ми навяват мисли за биполярно разстройство (по старому - циклофрения).

Преди година и половина министърът обяви с биене на тъпан, че съдържанието на официалния им сайт е достъпно под Криейтив комънс лиценз. На самия сайт се появи надпис от рода на “Съдържанието на този сайт може да се използва при условията на Криейтив комънс лиценз” с връзка към тогавашната версия на cc-by.

Чудесна идея по принцип, но за реализирането има какво да се каже. Още от пръв поглед се вижда, че министерството надали притежава правата върху цялото си съдържание, за да може да го лицензира. Например, за снимките на първите министри задължително трябва да са изпълнени няколко условия: авторът на снимката да е известен, да е починал преди по-малко от 70 години и министерството да е придобило правата от наследниците му. В противен случай снимките са обществено достояние и министерството не може да налага някакви условия.

Към тогавашния момент бях склонен да преглътна тези недостатъци, макар и леко озадачен, че външното министерство, сред чиито служители има десетки дипломирани юристи, има по-непрецизна политика към авторските права от Уикипедия, да кажем.

Година по-късно с удивление забелязвам, че министерството е променило дизайна на сайта си и всякакво споменаване на Криейтив комънс е изчезнало. Това ме поставя в леко неудобно положение, защото вече съм препубликувал няколко десетки снимки от сайта, позовавайки се на посочения от тях лиценз. Както и да е, няколко дни по-късно хората явно довършват сайта си и съдържанието отново е под cc-by.

Тези дни изведнъж се оказва, че отново са решили да променят лицензната си политика. Този път лицензът е cc-by-nd. Бих сложил скрийншот, защото не знам докога положението ще е такова, но заради днешния празник явно някой преработва сайта им на живо…

Преди няколко дни Ивайло писа за наблюденията си върху загадъчен продавач на плодове с пасат. По този повод рекох и аз да споделя някои несвързани мисли, също за пасати и продавачи.

В моя случай пасатът е черен и продава тенекиени фунии (понякога за разнообразие бурета) на Околовръстния път в София. Понякога се задържа със седмици, понякога за един ден, след което изчезва. Следват някои изчисления:

По моя преценка една такава фуния може да струва не повече от 2 лева. Кратка справка с Гугъл показва, че се намират и по-евтини от лев. Ако стойността на фунията ex works е половината от крайната цена, за продавача ще останат към 50 ст. За данъци, естествено, не говорим. За да може да се изхранва в София и да движи сутрин и вечер пасата, би трябвало да продава над 10 фунии на час. Един клиент има нужда от няколко минути, за да спре, да купи фунията и да тръгне. Дори всеки да купува средно по 2 фунии, това дава над 30% вероятност в даден момент при него да има клиент.

Това обаче съвсем не е така. Тъй като често минавам оттам, през последните 5 години съм го виждал няколкостотин пъти, но никога не съм забелязвал някой да купува нещо от него. Което ме навежда на очевидния извод, че човекът не продава фунии. Не продава и друг съмнителен продукт, защото пак ще трябва някой да спира при него. Не надзирава и проститутките, защото съответните служители се намират малко встрани на сянка под едно дърво. Не знам защо, но комбинацията от ненатоварваща работа и гарантирани приходи насочва мисълта ми към определен кръг правоохранителни организации.

Някой може да каже, че имам склонност към конспиративни теории. Друг може да мисли, че всички агенти под прикритие са известни мутри. Аз обаче не мисля така, като основание за това ми дават свидетелства на очевидци.

Един познат грък разказваше, как най-хубавите години от живота му били, когато работел като агент под прикритие на бреговата охрана в Пирея. Никакви особени грижи или отговорности, дори по задължение трябвало да прекарва деня в различни кръчми по пристанището. За сметка на данъкоплатците, естествено.

Друг пример, показващ, че службата съвсем не е лека, е близък роднина на приятел на баща ми, който през 70-те изпълнявал подобна бретшнайдерска служба в Казичене, примерно, или в Яна. Дали е имал големи професионални успехи не знам, защото цялото село знаело какво прави. Лошото е, че имал 400 лева безотчетни пари на месец, в резултат на което починал рано от (познайте) цироза. Какво ли не прави човек за родината…