Цитат от Павел Милюков за отношението избиратели-политици (от „Българската конституция“, 1904; по ISBN 978-619-152-162-3, стр. 154-5). Тезата му е, че т.нар. личен режим е илюзия – хората гласуват за правителството, когато им е все тая – когато имат причина, гласуват за когото искат.

Българският избирател е безразличен към своя политически живот далеч не само защото е невеж и прост. Но като всеки народ демократ, като американците например, той гледа малко отвисоко на своите избираеми; те са негови слуги и нека те се псуват и се нахранват наред, само да си гледат работата и да не му пречат да си гледа и той своята. Тази гледна точка постоянно се подкрепя от обстоятелството, че до наши дни едва ли не единственото време и място, когато българският „данъкоплатец“ се среща със своя български политик – са изборите. На изборите горният етаж на българския политически живот влиза в допир с долния; на изборите обитателите на двата етажа неволно се научават да разговарят помежду си на един език, да си разменят обещания и услуги, да се приспособяват – или да приспособяват – едни към други; тук най-живо се проявява пропастта между конституционната практика и теория; илюзия се заменят от разочарования, разочарованията отстъпват място на деловата партийна тактика; и на изборите се реализират резултатите от местните влияния и отношения…

 

След изборите се чуват много коментари за големия брой хора, останали непредставени в парламента, тъй като изобщо не са гласували или пък партиите им не са получили достатъчно гласове.

Макар че попадам във втората категория, аз не виждам кой знае каква разлика с предишни избори, защото и партиите, за които гласувам, не ме представляват особено добре. Илюстрирам с опростен коментар на програмата на ДСБ:

  • зеленото е иди-дойди (макар и често половинчато)
  • червеното е определено отблъскващо
  • бялото – общи приказки, както и няколко изречения, които изобщо не успях да разбера

(В определен момент ДБГ също имаха ненулев шанс да гласувам за тях, но по сайта им не намерих програма за коментиране…)







 

Защо Магнус Манске ми е любимец може да бъде тема на самостоятелен текст, но ето последният пример: втората фаза на Wikidata работи от има-няма две седмици, а ето какво може да излезе от нея – пример с Бах или още по-грубо – Карл Велики.

 

Examining the popularity of Wikipedia articles: catalysts, trends, and applications

 

Над средното:

Поносими: Les Herbes folles (2009), Седем (Seven, 2009), Параноиден парк (Paranoid Park, 2007), Красиви момичета (Beautiful Girls, 1996), Асфалтовата джунгла (The Asphalt Jungle, 1950), Супер 8 (Super 8, 2011), Love Nest (1951), As Young as You Feel (1951), Нощният портиер (Il portiere di notte, 1974), Let’s Make It Legal (1951).

Фира: Хористките (Ladies of the Chorus, 1948), A Ticket to Tomahawk (1950), Love Happy (1949), Френска целувка (French Kiss, 1995), Home Town Story (1951), India Song (1975).

 

Над средното:

Поносими: 二百三高地 (1980), À nos amours (1983), Матео Фалконе (Mateo Falcone, 1971), Tango bar (1987), Шогун (Shōgun, 1980), Сърца (Cœurs, 2006), Последните дни (Last Days, 2005), Между (Twixt, 2011), Du er ikke alene (1978), Shadow of the Wolf (1992), Десет (ده, 2002), Ze Film (2005).

Фира: Une chambre en ville (1982), Кариерата на Дима Горин (Карьера Димы Горина, 1962), Тропическа епидемия (สัตว์ประหลาด, 2004), গুপী গাইন বাঘা বাইন (1969), The Bushido Blade (1981), 竹取物語 (1987), The Shocking Miss Pilgrim (1947), Redacted (2007).

© 2012 Не съвсем неутрално Suffusion theme by Sayontan Sinha